RSS

Литературно предизвикателство

БЕЛ 6. клас

Един проект на Клуб „Креативна работилничка“

Историята на Петра – специална награда в литературното предизвикателство

Легендата
Някога в едно кралство, със златна кралица и честен крал, се заселил лошият късмет.
Само тъжни песни изпълваха тъмните улици. Светлите фенери мигаха, и нито един уличен цигулар, свирещ през нощта, не се връщаше вкъщи жив.
Някои вечери беше мъртвешка тишина, и само мънканията на болните изпълваха празният град. Други нощи истеричен смях смразяваше кръвта на селяните по полетата и костеливи птици, покрити със сребърни огърлици вместо пера, крякаха в небето.
И никой нe можеше да дойде: порутеният мост над реката и високите планини около града не пускаха войските на приятелите на краля да преминат в прокълнатата долина, трима братя започнаха да поправят моста, но всеки човек, стъпил отгоре, падаше с последен вик и почервенели ръце в силните течения на дълбоката чиста вода.
Накрая, най-честният брат жертва своята любов за дявола. Смехът и лошият късмет си тръгнаха, птиците отлетяха и всички се спасиха. освен пожертвалия…


Историята

Някъде, където дори и разказвачът не знае, сред тъмна пустош и бистро нощно небе…Тъмни силуети
в качулки се появяват и изчезват пред очите те ви, и никъде няма плът и кръв. Морни шушукания и
тихи животински звуци се чуват от там насам и от насам към там. Миризмите са звуци.
Цветовете са чувства. А безкрайният здрач не си тръгва, винаги държи качулките в полумрак.
В това непознато място още една качулка се появява. Под сивата ѝ перелина се подава тъмна коса и
елегантните одежди на аристократ. Фигурата се затичва напред сякаш търси някого. Вдига
качулка след качулка и възмутени ахкания следват маратона му. Качулка след качулка, силуетуът
тича и тича, но не намира този, когото търси. Ахканията се превръщат във викове, но новата
качулка не спира, не ги чува, само търси и търси…
Но не намира. Започва да крещи, пада на земята и реве, морно вдига ръце и започва да се кара.
Вятърътсе завърта около него, сякаш го уважава. И силният бриз издухва всички качулки освен тази
на своя господар. Изненадан, новакът се обръща и оглежда тълпата – но не намира този, когото
търси. Вятърът завява и се завърта около него. Чупи клоните на голите дървета, сваля звезди от
небето и зачернява луната.
Качулката му пада, разкрива блед момък с тъмни коси и черни очи, на не повече от 20 години,
разридан на пода. Този път има по–малко ахкания и накрая другите качулки се обръщат и
запримигват както преди, сякаш момчето не съществува.
Часове или минути след това, още не се е стъмнило, момъкът става и скрива лицето си с
качулката. Обръща се с гръб към другите и започва да ходи – в търсене на друга тълпа, друга
възможност.
И намира – но този път не е здрачно поле с голи дървета. Сумрачен град, сред планина. Улиците са
пълни и качулки ходят, но никой нищо не казва, нито влиза в къщите или магазините. Момъкът
стъпва здраво на земята, опитвайки се да извика онзи вятър. Някъде навътре в себе си знае, че
вятърът бе дошъл сам, за да го накара да спре да се бунтува, а не бе следвал неговите заповеди.
Момъкът отправямолба след молба и обещания към небето, за да го извика отново. Някъде горе му
се стори, че чува двама познати, двама живи да играят. Ези – за да, Тура – за не. И явно се пада ези,
защото повече момъкът не ги чува, но вятърът идва и сваля на всички качулките.
Сълзи текват от очите на момчето, което пада на колене. То тръгва сред непознатите силуети,
към града, навътре и навътре…
Трябва да седна – мисли той и търси пейка, място, където да почине. Накрая вижда един празен
мраморен фонтан, по пода му самотни жълти стотинки. За разлика от фонтаните на живите,
този е чист и искрящ, с елегантен силует по средата. Статуята носи бяла превръзка и свири на
лира. Момъкът сяда на ръба, тръсва зализаната настрани тъмна коса, затворя лице в дланите си и
заплаква.
По някое време се събужда – но дали след часове, минути или дни, не си личи, защото е същият
полумрак. Все още тъжен, момъкът не притежава силите да се изправи и остава там, на ръба на
фонтана. Небистри мисли и обещания ехтят в главата му и го водят дълбоко, сякаш в разследване
от неясни загадки и догадки, скрити зад съзнанието му. Той толкова много съжалява за своя избор…
за правилния избор…

Изведнъж, ръка го потупва по рамото. Елегантен мъжки глас го завърна в света на неживите:

– Защо ридаеш така морно, простосмъртен плебей мил? Какво ти е сторила съдбата, че така,
радостта си скрил? – статуята пита, сега леко мургава, с златиста дълга коса и лира в ръка.
Момъкът повдига глава:

-Ти моите мъки няма да разбереш, а само ще се изсмееш. Сигурно, какъвто си ми хубавец, ще ми се
наложиш, че едно момиче си не струва да се ходи да се търси къде броди. – тихо се изсмя кисело
момчето.


Статуята обидено повдига глава и се оглежда, след това се изправя на пиедестала си.

-Неуважение сред гняв и тъга усещам аз, за такова отношение мога да те накажа тоз час. Но
виждайки това твое отчаяние, от милостиня ще спестя твоето наказание. Разкажи ми ти, за това
твое момиче изгубено. Може да не знаеш, но мога да ти помогна, приятелю.

Момъкът не знае какво има предвид новият му съдружник, но все пак отговаря:

-Ти искаш аз за мойте мъки на дълго да ти разказвам, като аз дори не те познавам.
Какво си, от къде си, защо си? Ако си ми приятел, първо ти ще ми кажеш.

Статуята се подсмихва и казва:

-Не мога да ти кажа, простосмъртни пътнико. Но знам, че тази, която търсиш, е горе високо, в
твоя дом. Някъде, скрита в горска къщурка, търси старицата с ямурлука…

И така либето на Струма се събуди, в топъл креват в покоите си, за още един почернял пред неговите
очи ден. Сега неговият град живееше и процъфтяваше, а спасителят му умираше всеки ден повече и
повече.
Момчето се облече и излезе навън, сред хора в слънчеви настроения. Нямаше какво да каже на никого,
а се запъти към гората, в търсене на тихо, празно, отчаяно място, като самия себе си. Мъховите поляни и течащи реки не го успокояваха. Той влизаше все по-навътре и по-навътре, сред зелени поляни и високи борове. Стигна едно чисто плато и седна в късата трева и започна да крещи. Сутрешният му тоалет – да се оттърве от гнева, за да не се чувства, сякаш иска да удари всеки един човек, когото види. Трябваше да остави онзи смях да ги мъчи, неблагодарниците недни!
Цялата гора оглушаваше сутрините, когато момъкът идваше. Но на някои обитатели им дотягаше явно тази традиция, защото костелив мелодичен глас подвикна:

-Баби, ти момче или момиче ли си? Ако си момиче, ела при баби, ако си момче, дим да те няма! И стига си пискало!
Изненадан, момъкът се сети за само един човек, който може да казва това. Имаше легенда за късата династия от златни кралици, които владееха тези земи редом с кралете си.
И таз‘ магьосница може би щеше да намери неговата изгубена любов.

-Идвам, баби, момиче съм! – изсмя се истерично той, толкова щастлив, че нямаше накъде.
Затича се в посока гласа, докато не стигна скалист хълм, с хубава дървена къщичка горе. Започна да се
катери нагоре към къщата с ново намерена сила и бързина. След секунди беше горе и чукаше на
махагоновата врата, сред дребни гнусотии като змии и гущери.
Кокалеста старица в черна рокля му отвори и веднага се опита да тресне вратата в лицето му, но
момъкът я спря.

-Що ми искаш, мръсно псе недно? Не ме ли чу?! Не приемам като тебе нито едно!– изплю старицата.

-Имам нужда от помощ, помощ от магия. За да върна единствената си любов моя, тази, която само аз
съм обичал, която сега потънала е в тиня!– замоли се той.

-Не. – отговори старицата и отново се опита да тресне вратата.

-Моля ви се, златна бабо, създала златната кралица! Само за една услуга, да си върна моята царица!


Дълбока въздишка изпусна бабата, преди да каже да. Поведе го навътре в своята къщурка. Въведе и
двамата в стая с големи прозорци и карти по стените, с казан по средата.
Бабата взе някакви шишенца и еликсири от една полица и бавно изсипа цветните им съдържания в
казана, а след това ги пускаше по земята, докато не направи купчина от начупени стъкла.
Завъртя ръце над отварата си.

-Как се казва твоята любов? – попита тя със затворени очи.

-Струма.


Тя отвори студените си сини очи, завъртя ръце и над отварата от дим се показа портрет на момиче с
дълга кафеникава коса и тъмни очи. Сълза се търкулна по бузата на либето на Струма.

-Твоята любов се пожертва за доброто на този град. Но нейната душа не е изгубена! – предупреди
вещицата, а картините почнаха да се сменят по историята. – Тя е при ламята. Ламята работи за дявола.
А дяволът беше над твоя град. Трябва да я спасиш, но знай, че ако твоята любов е жива, твоят дом умира.

Бабата продължи:

-На тази карта я има пещерата на ламята. – тя посочи парче пергамент – Намери я. Убий я и вземи Струма.

Вещицата отвори очи, но момъкът беше изчезнал заедно с картата и сега бягаше през полето към далечна планина.

ТРИ ДНИ ПО – КЪСНО
Тъмната пещера се простираше надълго, но не и на широко. Познати сребърни накити покриваха пода, а до тях гадните костеливи птици. Момъкът извади самотен нож от своята пазва и навлезе. Факли с лилави пламъци осветяваха леко стените на пещерата. Той се прокрадна навътре в дома на ламята. Тихо съскане и хъркане пълнеше тъмния тунел. Момъкът продължи, докато не влезе в килийна зала. Пред него спеше странният тъмен облак, показващ силуета на змей, а зад него – припаднало момиче, завързано за стената. Тихомълком, либето на Струма се затича напред към своята единствена цел. Започна да реже веригата на ръцете ѝ. Без да буди чудовището, момъкът подхвана Струма и започна да си тръгва. Но преди да излезе, заби ножа в гърлото на ламята и изкрещя, толкова силно, че и сатаната го чу:

-Това е за дявола!

ОЩЕ ТРИ ДНИ ПО – КЪСНО
Момъкът се завръщаше в своя град, но там вече не беше дом. Там отново сееха пожари, летяха костеливи птици…
Сред сумрачното поле досега усмихнатото лице на Струма се стъмни. Тя започна да крещи нещо неразбираемо, но и без да чува, либето ѝ знаеше.

-Моля те! Те не ти благодариха! Само скъпи дрехи и място в двореца ми подариха. И ковчег и сажди не погребаха, за тебе нищо не променяха!
Видима трудност в избора си се избистри по лицето на Струма. Но накрая тя подаде ръка на либето си. И той щеше да я вземе, но вместо това, тя бръкна в джоба му, извади ножа и преди да я спре..
Плачещ, момъкът гледаше как от раната на момичето в ръцете му течеше червена кат мак кръв. Той бавно извади ножа, но Струма не помръдна. И със сълзи на очи, той каза едно последно нещо, преди да използва ножа за последно:

-Идвам..


Но знаеше къде отива..

В НЕПОЗНАТОТО МЯСТО
Някъде в здрача на непознатото място, двама влюбени се хващат за ръце, щастливи само един за друг,
тръгват към фонтана на Аполон…

-КРАЙ –

 
Вашият коментар

Публикувано от на 12/12/2022 в обща

 

1 ноември – ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

Д – достойнство
Е – единство
Н – независимост

Н – националност
А – ангажираност

Н – нестандартност
А – аналогичност
Р – родолюбие
О – оригиналност
Д – дейност
Н – нравственост
И – изпитание
Т – толерантност
Е – емоционалност

Б – будност
У – ум
Д – доброта
И– интелигентност
Т – талант
Е – единомислие
Л – любословие
И – искреност

На този ден за тях се сещам –
прекрасни хора с горди имена.
И обич силна в гърдите си усещам,
защото нося част от тяхната мечта.
Будители незнайни и познати,
радетели за нашия език и свобода,
дарили мисъл и слова крилати…
Прекланям днес пред вас глава
и от сърце за всичко ви благодаря!

материалът подготвиха: В. Хаджийска, В. Ценкова

 
Вашият коментар

Публикувано от на 01/11/2022 в обща

 

Раковски – 155 години от смъртта му Любителски клип от 120 ОУ

 
Вашият коментар

Публикувано от на 07/10/2022 в обща

 
Изображение

Честита 2022/23 учебна година!

 
Вашият коментар

Публикувано от на 19/09/2022 в обща

 

Tържествена клетва – Клуб „Книголюб“

Въпреки предизвикателството на времето Клуб „Книголюб“ прие с тържествена клетва в Народната библиотека 11 нови членове!

Честито! И нека книгата да бъде с нас!

https://fb.watch/ec_wo-YxG-/

 
Вашият коментар

Публикувано от на 10/06/2022 в обща

 

Състезание по грамотност

На 19.05.2022 г. ученици от V, VI и VII клас се включиха в отправеното от Клуб „Книголюб“ при 120 ОУ „Г. С. Раковски“ предизвикателство – състезание по грамотност. Училищната библиотека, част от езиковата територия в училището, отново събра много вълнения, знания и умения в оспорвана битка за разкриване на езиковата култура.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 19/05/2022 в обща

 

Етикети:

Важното е какъв ще излезеш от блатото!

„Важното е какъв ще излезеш от блатото! “ – петокласиците приеха предизвикателството /по приказката „Грозното патенце“ – Андерсен/- в езиковата територия на 120 ОУ

 
Вашият коментар

Публикувано от на 16/05/2022 в обща

 

Великденски пожелания на различни езици

Великденско шарено писано в езиковата територия на 120 ОУ

 
Вашият коментар

Публикувано от на 12/04/2022 в обща

 

Поща на времето

Поща на времето – в 120 ОУ „Г. С. Раковски“.

Директорът на 120 ОУ официално връчи похвали за най-сполучливите послания до Апостола. Авторите споделиха своите писма, а след това цялата поща бе официално архивирана от Клуб „Книголюб“ в библиотеката на училището.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 30/03/2022 в обща

 

Езикова територия в 120 ОУ

Весела Коледа и Честита Нова Година!

Празнични пожелания от петокласниците на различни езици.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 02/01/2022 в обща